Сънят

… Сънувах сън... Вървя през огромна вековна гора, слънчев лъч е кацнал на рамото ми, а сърцето ми пее… Пътят е широк и светъл, а до мен са близки и приятели…



Вървя ден след ден, изкачвам канари и падам в пропасти, трупам болки и дългове, събирам мигове на щастие, но все по-изморена се чувства Душата ми…



Огромните мълчаливи дървета ме гледат недружелюбно - пътят се е разпаднал на пътчета и пътеки. Аз поемам по някоя, стигам до никъде и пак се връщам. Лутам се и търся в здрача…



“Къде е смисълът?” - питам странниците, които срещам по пътя и търся отговора в техните погледи. Но те са навели глави. Техните погледи са празни. Като гигантски човеко-мравки, те са забързани към своите кутийки, при своите телевизори и своята Самота.



“Смисълът е в професията” - ми каза един и аз работих здраво.



“Смисълът е в децата“ - каза друг и аз родих дъщеря си.



“Смисълът е в любовта” - каза трети и аз взех и дадох любов.



Но душата ми плачеше и търсеше онзи другия, непостижимия Смисъл. Великият Архитект не ни е сътворил за да ядем, да спим, да работим и да се прибираме тленни в своите кутийки, за да почнем на другия ден същия кръг от сиво съществуване. В мигове на горест си напомнях, че съществуват и великия Сфинкс, и Деветата симфония, и фреските на Микеланджело…



Човекът, този случаен сбор от атоми на въглерод и кислород, можеше да надмогне тленността си чрез Изкуството. Но в 21-я век някой беше пуснал търговците в храма на изкуството и малцина творяха, а мнозина продаваха. И изкуството беше клише като смачкана кутия от Кока кола, залепена в нечий колаж.



“Ела при мен, бейби, смисъл няма” - ми каза четвърти и цинично намигна. Но него аз просто подминах.



И продължих да се лутам в гората от възможности. Някъде по пътеките бях загубила много приятели, надежди и илюзии.



Бях загубила усмивката и мечтите, а накрая просто бях загубила себе си.



Слаба, изморена, отчаяна, аз седнах на един камък и избухнах в ридания - плачех за себе си, за пропиления си живот, за това, че съм смъртна…



Сълзите се стичаха горещи и сама не чух как промълвих: “Помогни ми, Господи.”



Изведнъж камъкът се отмести, откри се входа на пещера - тъмна и страшна, но някак мамеща. Като Алиса в страната на чудесата аз влязох в един друг свят - пещерата се осветяваше от една-единствена свещичка, но добре различавах череп, пергел, пясъчен часовник и сърп. И свята книга. Черепът предизвика усмивка, напомняйки Хамлет и вечния му въпрос, часовникът отброяваше бъдещето, което се превръщаше в минало, а сърпът ми донесе мирис на поле и спомен за детство. Триъгълникът и пергелът - Питагор и квантова физика. Почувствах се уютно и спокойно - погледнах към къшея хляб и чашата с вино, които лежаха отдясно на книгата.



И точно тогава прогърмя Глас: “Готова ли си?”



“Готова ли си за изпитанията?” - повтори гласът, сякаш моето “Да” не беше чуто.



“Ох, но още ли изпитания, Господи?”- възроптах в сърцето си - “Не страдах ли достатъчно, докато Те търсех, не платих ли достатъчно висока цена, за да Те намеря.”



Отговор не последва.



И аз някак инстинктивно разбрах, че трябва да тръгна по тунела, който извеждаше от пещерата - камъкът беше затворил входа и връщане назад нямаше. Отчупих от хляба, отпих от виното и тръгнах…



“Да бъде според волята ти, Господи!” - казах.



“Да бъде според вярата ти, момиче!” - отекна гласът. И аз потръпнах.



И тръгнах…



И вървях боса в тунела в тъмнина и самота, ходилата ми бяха наранени, но дваж по-наранена беше Душата ми. Пред мен се изпречваха огнени бездни и водни стихии, огромни въздушни пространства и земни вулкани. От стените на тунела се чуваха грохот и писъци, кикот и стонове - сякаш излезли от собствените ми атавистични страхове.



Но постепенно се изпълвах с увереност - до мен имаше едно невидимо благословено присъствие - когато се олюлявах в съмнение, една мъдра ръка насочваше стъпките ми, а когато падах - същата добра ръка ми помагаше да се изправя. Една цигулка - нежна и ведра, започваше своята песен в сърцето ми и то се изпълваше с любов. Но тази любов беше различна - светла и ефирна, тя обхващаше всичко - и мен, и Твореца, и целия свят - сякаш бях частица от огромно пулсиращо сърце. Сякаш аз бях цигулката, на която Бог свиреше божествената си мелодия.





Изведнъж тунелът свърши и пред погледа ми се разкри поляна, насред която се въздигаше храм. Мраморните ми колони величествено се къпеха в светлина, а от храма започваше стълба… Не виждах края ù в небето, но на всяко стъпало стояха хора и дружелюбно ми махаха…





Цигулките в душата ми засвириха своята “Ода на радостта”, техните струни влизаха диво и мощно в мен и разпадаха тъмнината на искри, а самотата на звуци… Тръгнах към храма… Горещи сълзи се стичаха по лицето ми - сълзи на щастие.



Аз, която бях загубила себе си, аз намерих Бог. И той беше навсякъде - в мен, в храма, в гората.



Стигнах до храма, коленичих и казах две думи само: “Благодаря, Господи!”



Изведнъж към мен заприиждаха хора - светли и усмихнати, те ме прегръщаха и поздравяваха и аз някак си знаех, че вече съм част от тях. Аз бях изстрадала правото си тръгна по стълбата…







…..







Не зная дали стълбата има край, не зная дали накрая на стълбата ще намеря Смисъла, но зная, че ще изкачваме тази стълба заедно, ден след ден, година след година. И зная, че на смъртния си одър аз пак ще кажа тези две думи: “Благодаря, Господи!”







Сънувах сън…



И сънят продължава…