Кутията

                                                                                                                                         На Поли

        Някога, преди много лета, когато бях млада и не мъдра/а и как ли бих могла/, тогава бях убедена, че всеки търси своя Смисъл.
        И го намира.
        Даже си го представях като подарък-събуждаш се една сутрин и до главата ти-кутия.
        Голяма кутия,увита със синя хартия и розова панделка, а вътре-Смисълът.
        И ти вече знаеш, можеш и си един от посветените.
        Моите родители, учители, всички тези великолепни хора, които вечно бързаха за някъде и вършеха разни важни неща, те бяха получили своите кутии.
        Тогава дните не бяха само числа от календара, а всеки ден беше изпълнен с толкова вълшебство, смях и лято, че сякаш беше безкраен.
        Но аз знаех,че трябва да търся Смисъла и с нетърпение се вглеждах в света на възрастните./така наричах тогава хората на 40 години/ Учудвах се на тяхната спокойна самоувереност-те просто като че знаеха отговорите на всички въпроси. Гадаех какво ли е имало в техните кутии и изгарях от желание да получа по-бързо моята. Смятах, че се получава някъде между двадесетата и четиридесетата година, но може би ставаше и по-рано, ако много я търсиш...
       И когато чуех някой Възрастен да заявява, че живее заради децата си и че Децата са Смисъла, аз поклащах глава със съжаление:
„Горкият той-сигурно още не си е получил кутията.”
Та нали човек не може да живее само, за да се размножава.Ако беше така, кой щеше да построи пирадимите, да напише Деветата симфония, да открие електричеството или да литне в космоса...
Някак си хората, които твърдяха,че децата са Смисъла, ми се струваха измамени-те бяха получили погрешна, фалшива кутия.
        Точно тогава, преди толкова много лета, аз изчетох най-великите книги,чух най-красивата музика, видях най-живописните картини и срещнах най-стойностните хора.
/Само че, аз не го знаех...Тогава./
Летата ускоряваха своя ход, дните се скъсяваха и времето вечно не ми стигаше.А пощальонът май беше пропуснал да ми остави моята кутия...
И така, до онзи шести септември, преди двадесет лета, когато те родих теб, мило мое момиче...
Дали бях щастлива тогава?
Сега с лекота бих отговорила:Да!
Но тогава, улисана в грижите, между пеленките и пюретата, между работата и къщата, май бях забравила дори да се усмихвам...
Затова пък ти го правеше.Усмихваше се насън на някакви твои неща, събуждаше се с усмивка и през целия ден тя не слизаше от лицето ти.
Някак си в делника, между първото зъбче и детските настинки, между куклите Барби и първите книжки, годините се изтъркулваха...
  И само понякога, когато прибирах в кутии старите ти дрешки, се сещах за една друга кутия, която все още очаквах...
Така в кутии бяха прибрани и червената рокля с дантелите от първия учебен ден, и първите бележници със щестици, първите ти съчинения...
Там бяха и почивките на море с щастливия ти смях, и родителсите срещи, и първите тийнейджърски трепети...
Дори и последните години-кандидат-студентските вълнения, разходките ни в парка, игрите на шах и дългите ни разговори-всичко беше прибрано в кутиите.
Като в някакъв бърз калейдоскоп всичко се сливаше, променяше, загубваше и намираше...
            Но ето ме, сега, приготвяйки тортата за твоя 20-ти рожден ден, приседнала уморено в очакване да си дойдеш, аз започнах да изваждам разни стари кутии...
Започнах да връщам лентата на моя и твоя живот.
И я върнах чак до онзи шести септември преди двадесет лета...
И знаеш ли какво открих, слънчево мое момиче?
Просто виждам дяволитата ти усмивка.
Да, точно така!
На този ден, преди двадесет години, аз съм получила моята кутия, увита със синя хартия и розова панделка...
Честит рожден ден, Смисъл мой!



6.09.2009.