Дао

- Мразя да ме поучават! Да ми казват какво е правилно да мисля и да ми размахват назидателно пръст! - заяви Бунтовникът в мен, но понеже гневът му беше абстрактен и нямаше конкретен адресат, репликата му прозвуча малко бутафорно.



- Обичам да мразя! - намеси се Хейтърът - явно само за да раздразни всички.



- Времето, прекарано в „мразене", е загубено време, животът и без това е обидно кратък, по- добре му се наслаждавай!-включи се Позитивното Начало, което винаги се събуждаше последно и обикновено беше малко досадно.



- Аз пък харесвам нюансите, интелектуалните игри на ума и деликатно поднесената мъдрост!- обяви Разумникът, който, апропо, беше една много симпатична личност.



- Хей, за какво сте се разпалили толкова отрано! - влязох аз в ролята си на модератор - Ето ви една даоистка притча, за да помълчим после заедно.



- Ами ние сме чисти типажи! - намигна ми насмешливо Хейтърът, но се заслуша.



- И така - започнах аз - един Майстор четял много. Всеки път, когато прекъсвал четенето, слагал в книгата си нов показалец и изхвърлял предишния.



- Защо всеки път ползваш нов показалец?- го попитали.



- Нали мястото в книгата всеки път е ново, а и аз вече не съм същият, какъвто съм бил няколко страници по-назад.- отговорил Майсторът.



- Не може да бъде, не можеш да се изменяш толкова само след няколко страници!- му възразили.



Майсторът се усмихнал:



- Тази част от мен, която не се променя след четенето, не вижда разлика между книгата, показалеца и мен!



...



Всички се бяха умълчали и аз използвах затишието, за да тръгна на работа - споровете са хубаво нещо, но все някой трябва и да работи, нали?;)

Кутията

                                                                                                                                         На Поли

        Някога, преди много лета, когато бях млада и не мъдра/а и как ли бих могла/, тогава бях убедена, че всеки търси своя Смисъл.
        И го намира.
        Даже си го представях като подарък-събуждаш се една сутрин и до главата ти-кутия.
        Голяма кутия,увита със синя хартия и розова панделка, а вътре-Смисълът.
        И ти вече знаеш, можеш и си един от посветените.
        Моите родители, учители, всички тези великолепни хора, които вечно бързаха за някъде и вършеха разни важни неща, те бяха получили своите кутии.
        Тогава дните не бяха само числа от календара, а всеки ден беше изпълнен с толкова вълшебство, смях и лято, че сякаш беше безкраен.
        Но аз знаех,че трябва да търся Смисъла и с нетърпение се вглеждах в света на възрастните./така наричах тогава хората на 40 години/ Учудвах се на тяхната спокойна самоувереност-те просто като че знаеха отговорите на всички въпроси. Гадаех какво ли е имало в техните кутии и изгарях от желание да получа по-бързо моята. Смятах, че се получава някъде между двадесетата и четиридесетата година, но може би ставаше и по-рано, ако много я търсиш...
       И когато чуех някой Възрастен да заявява, че живее заради децата си и че Децата са Смисъла, аз поклащах глава със съжаление:
„Горкият той-сигурно още не си е получил кутията.”
Та нали човек не може да живее само, за да се размножава.Ако беше така, кой щеше да построи пирадимите, да напише Деветата симфония, да открие електричеството или да литне в космоса...
Някак си хората, които твърдяха,че децата са Смисъла, ми се струваха измамени-те бяха получили погрешна, фалшива кутия.
        Точно тогава, преди толкова много лета, аз изчетох най-великите книги,чух най-красивата музика, видях най-живописните картини и срещнах най-стойностните хора.
/Само че, аз не го знаех...Тогава./
Летата ускоряваха своя ход, дните се скъсяваха и времето вечно не ми стигаше.А пощальонът май беше пропуснал да ми остави моята кутия...
И така, до онзи шести септември, преди двадесет лета, когато те родих теб, мило мое момиче...
Дали бях щастлива тогава?
Сега с лекота бих отговорила:Да!
Но тогава, улисана в грижите, между пеленките и пюретата, между работата и къщата, май бях забравила дори да се усмихвам...
Затова пък ти го правеше.Усмихваше се насън на някакви твои неща, събуждаше се с усмивка и през целия ден тя не слизаше от лицето ти.
Някак си в делника, между първото зъбче и детските настинки, между куклите Барби и първите книжки, годините се изтъркулваха...
  И само понякога, когато прибирах в кутии старите ти дрешки, се сещах за една друга кутия, която все още очаквах...
Така в кутии бяха прибрани и червената рокля с дантелите от първия учебен ден, и първите бележници със щестици, първите ти съчинения...
Там бяха и почивките на море с щастливия ти смях, и родителсите срещи, и първите тийнейджърски трепети...
Дори и последните години-кандидат-студентските вълнения, разходките ни в парка, игрите на шах и дългите ни разговори-всичко беше прибрано в кутиите.
Като в някакъв бърз калейдоскоп всичко се сливаше, променяше, загубваше и намираше...
            Но ето ме, сега, приготвяйки тортата за твоя 20-ти рожден ден, приседнала уморено в очакване да си дойдеш, аз започнах да изваждам разни стари кутии...
Започнах да връщам лентата на моя и твоя живот.
И я върнах чак до онзи шести септември преди двадесет лета...
И знаеш ли какво открих, слънчево мое момиче?
Просто виждам дяволитата ти усмивка.
Да, точно така!
На този ден, преди двадесет години, аз съм получила моята кутия, увита със синя хартия и розова панделка...
Честит рожден ден, Смисъл мой!



6.09.2009.

Сънят

… Сънувах сън... Вървя през огромна вековна гора, слънчев лъч е кацнал на рамото ми, а сърцето ми пее… Пътят е широк и светъл, а до мен са близки и приятели…



Вървя ден след ден, изкачвам канари и падам в пропасти, трупам болки и дългове, събирам мигове на щастие, но все по-изморена се чувства Душата ми…



Огромните мълчаливи дървета ме гледат недружелюбно - пътят се е разпаднал на пътчета и пътеки. Аз поемам по някоя, стигам до никъде и пак се връщам. Лутам се и търся в здрача…



“Къде е смисълът?” - питам странниците, които срещам по пътя и търся отговора в техните погледи. Но те са навели глави. Техните погледи са празни. Като гигантски човеко-мравки, те са забързани към своите кутийки, при своите телевизори и своята Самота.



“Смисълът е в професията” - ми каза един и аз работих здраво.



“Смисълът е в децата“ - каза друг и аз родих дъщеря си.



“Смисълът е в любовта” - каза трети и аз взех и дадох любов.



Но душата ми плачеше и търсеше онзи другия, непостижимия Смисъл. Великият Архитект не ни е сътворил за да ядем, да спим, да работим и да се прибираме тленни в своите кутийки, за да почнем на другия ден същия кръг от сиво съществуване. В мигове на горест си напомнях, че съществуват и великия Сфинкс, и Деветата симфония, и фреските на Микеланджело…



Човекът, този случаен сбор от атоми на въглерод и кислород, можеше да надмогне тленността си чрез Изкуството. Но в 21-я век някой беше пуснал търговците в храма на изкуството и малцина творяха, а мнозина продаваха. И изкуството беше клише като смачкана кутия от Кока кола, залепена в нечий колаж.



“Ела при мен, бейби, смисъл няма” - ми каза четвърти и цинично намигна. Но него аз просто подминах.



И продължих да се лутам в гората от възможности. Някъде по пътеките бях загубила много приятели, надежди и илюзии.



Бях загубила усмивката и мечтите, а накрая просто бях загубила себе си.



Слаба, изморена, отчаяна, аз седнах на един камък и избухнах в ридания - плачех за себе си, за пропиления си живот, за това, че съм смъртна…



Сълзите се стичаха горещи и сама не чух как промълвих: “Помогни ми, Господи.”



Изведнъж камъкът се отмести, откри се входа на пещера - тъмна и страшна, но някак мамеща. Като Алиса в страната на чудесата аз влязох в един друг свят - пещерата се осветяваше от една-единствена свещичка, но добре различавах череп, пергел, пясъчен часовник и сърп. И свята книга. Черепът предизвика усмивка, напомняйки Хамлет и вечния му въпрос, часовникът отброяваше бъдещето, което се превръщаше в минало, а сърпът ми донесе мирис на поле и спомен за детство. Триъгълникът и пергелът - Питагор и квантова физика. Почувствах се уютно и спокойно - погледнах към къшея хляб и чашата с вино, които лежаха отдясно на книгата.



И точно тогава прогърмя Глас: “Готова ли си?”



“Готова ли си за изпитанията?” - повтори гласът, сякаш моето “Да” не беше чуто.



“Ох, но още ли изпитания, Господи?”- възроптах в сърцето си - “Не страдах ли достатъчно, докато Те търсех, не платих ли достатъчно висока цена, за да Те намеря.”



Отговор не последва.



И аз някак инстинктивно разбрах, че трябва да тръгна по тунела, който извеждаше от пещерата - камъкът беше затворил входа и връщане назад нямаше. Отчупих от хляба, отпих от виното и тръгнах…



“Да бъде според волята ти, Господи!” - казах.



“Да бъде според вярата ти, момиче!” - отекна гласът. И аз потръпнах.



И тръгнах…



И вървях боса в тунела в тъмнина и самота, ходилата ми бяха наранени, но дваж по-наранена беше Душата ми. Пред мен се изпречваха огнени бездни и водни стихии, огромни въздушни пространства и земни вулкани. От стените на тунела се чуваха грохот и писъци, кикот и стонове - сякаш излезли от собствените ми атавистични страхове.



Но постепенно се изпълвах с увереност - до мен имаше едно невидимо благословено присъствие - когато се олюлявах в съмнение, една мъдра ръка насочваше стъпките ми, а когато падах - същата добра ръка ми помагаше да се изправя. Една цигулка - нежна и ведра, започваше своята песен в сърцето ми и то се изпълваше с любов. Но тази любов беше различна - светла и ефирна, тя обхващаше всичко - и мен, и Твореца, и целия свят - сякаш бях частица от огромно пулсиращо сърце. Сякаш аз бях цигулката, на която Бог свиреше божествената си мелодия.





Изведнъж тунелът свърши и пред погледа ми се разкри поляна, насред която се въздигаше храм. Мраморните ми колони величествено се къпеха в светлина, а от храма започваше стълба… Не виждах края ù в небето, но на всяко стъпало стояха хора и дружелюбно ми махаха…





Цигулките в душата ми засвириха своята “Ода на радостта”, техните струни влизаха диво и мощно в мен и разпадаха тъмнината на искри, а самотата на звуци… Тръгнах към храма… Горещи сълзи се стичаха по лицето ми - сълзи на щастие.



Аз, която бях загубила себе си, аз намерих Бог. И той беше навсякъде - в мен, в храма, в гората.



Стигнах до храма, коленичих и казах две думи само: “Благодаря, Господи!”



Изведнъж към мен заприиждаха хора - светли и усмихнати, те ме прегръщаха и поздравяваха и аз някак си знаех, че вече съм част от тях. Аз бях изстрадала правото си тръгна по стълбата…







…..







Не зная дали стълбата има край, не зная дали накрая на стълбата ще намеря Смисъла, но зная, че ще изкачваме тази стълба заедно, ден след ден, година след година. И зная, че на смъртния си одър аз пак ще кажа тези две думи: “Благодаря, Господи!”







Сънувах сън…



И сънят продължава…

Теория на относителността

                                                                                                                                                                                                  В сайта за запознанства имаше промоция - ако изпратиш съобщения на 10 различни профила, автоматично се включваш в томболата за плазмен телевизор.
       Рая нямаше нужда от плазмен телевизор, или по-точно - имаше, но повече се нуждаеше от мъж. Последната ù връзка беше приключила преди година и вече ù се правеше секс неистово.
Рая не съжаляваше за момъка - той беше много привлекателен и страхотен в леглото, но толкова семпъл и ограничен, че за да не слуша плоските му коментари, често му казваше: ”О, замълчи! Хайде да се целуваме - това го правиш добре!”
       Тя прекрати връзката, но ето, че цяла година вече нямаше гадже. А мнозина я смятаха за красива и секси. Проблемът на Рая беше в колосалния ù интелект. След като завърши висшето си образование с отличие, тя продължи със специализации, симпозиуми, курсове. Изпитваше постоянен глад за познание и четеше денонощно. Сякаш, ако останеше насаме с мислите си, светът щеше да рухне. Собственият ù свят.
        И Рая запълваше съзнанието и дните си с философия, история, религия, физика, политика, дори спорт.
        Интернетът отвори още по-необятни простори и просто нямаше как един човешки живот да стигне за цялото това знание.
        Горчилката след развода ù, както и това, че дъщеря ù замина да следва в чужбина, я накараха още по-яростно да се нахвърли върху интелектуалните си занимания. Те се превърнаха в нейния наркотик.
       Но продължаваше да бъде сама. А и къде да го срещне принца на бял кон. На 40+, Рая знаеше, че трябва да прави компромиси - конят можеше и да е друг цвят. Голямата и красива любов все повече се превръщаше в мираж.
      Пък и малко контакти ставаха в библиотеката или театъра. Точно затова се регистрира в сайта и дори се срещна с двама от него.
      Първият беше доцент по психология и Рая се зарадва, че ще има с кого да си поговори на ниво. Но допусна грешка - не трябваше толкова разпалено да спори за гещалт-психологията и неорайхианството. Човекът явно очакваше възхищение, а не да го матират на негова територия.
      Вторият беше доцент по квантова физика. И отново същата грешка - Рая нямаше търпение да сподели паралелите между коригирания вариант на теорията на торсионните полета и някои дзен-будистки коани. Човекът се опита да я впечатли като започна да си разказва дисертацията в детайли, но и той повече не се обади.
      А и кой ли ще иска да си легне с енциклопедия британика...
Рая ясно съзнаваше, че нещо трябва да промени в себе си, за да си намери партньор.

Ето защо включи компютъра и се зае да преглежда профили. Работеше систематично, отхвърляше тези със средно образование или правописни грешки, тези от провинцията, семейните, тези, които слушаха фолк или употребяваха алкохол, тези без снимка или пък много безлични на снимката. В края на краищата се оказа по-трудно да намери тези 10 профила, отколкото да се намери WASP в щата Юта.

Докато очакваше отговорите, Рая се зае да преглежда едни антирелативистки теории. Макар професията ù да нямаше нищо общо с физиката, Рая винаги бе считала, че специалната и общата теория на относителността са крайъгълният камък на съвременната наука. Но тук авторите така аргументирано оборваха двете теории, че Рая потръпна:

„Ако теорията на относителността не беше вярна, къде отиваше светът?”

„По дяволите!” - Рая отново влезе в сайта.

Един от отговорилите веднага привлече вниманието ù - Даниел пишеше интелигентно и с чувство за хумор. Беше качил цели 8 свои снимки и на едната се виждаше, че е в Люксембург. Там не се ходеше на екскурзия, а за бизнес, както по-късно ù обясни Дани.

Той беше учил и работил в Щатите и Канада, имаше два патента още като студент, а сега имаше няколко фирми в България и Европа. Ерудиция и интелект лъхаше от всяко негово изречение.

Размениха си имейл и скайп адресите. Гласът му беше дрезгав и секси, но най-често си пишеха дълги мейли. Разказваха си детството, живота, мечтите. Даниел имаше две деца, но преди няколко месеца, след поредния скандал, съпругата се беше изнесла заедно с децата и той се чувстваше много самотен.

Размяната на мейли беше като брилянтна игра на пинг-понг - остроумни, бързи, наситени с интелект и еротика:

„Досега не съм срещал друга като теб - ти си като Ламборджини - готина и бърза. Но аз съм като булдозер или танк. Знаеш ли колко е надежден един танк?” - писа ù той.

,,Ще бъде среща на два булдозера тогава” - отговори Рая с намигване.

„Рая, знаеш ли вече какво да си поискаш от мен - мога да ти дам всичко!”

„Любов!” - искаше да изкрещи Рая, но отговори нещо остроумно.

Беше време вече да се срещнат - нека е вечеря, предложи Рая. Очакваха я с нетърпение и притеснение. Грижливо избра ресторанта - много изискан, а ретроатмосферата в него гарантираше стил и романтика. За облекло се спря на дълга бяла пола, черна копринена блуза и бяла шапка с периферия. Грим и скъп парфюм довършиха тоалета ù.

Накрая Рая си даде сметка, че се вълнува като дебютантка на първия си бал:

„Господи, нека не се разочаровам и сега!”

Той беше направил резервацията и вече я чакаше. Когато се изправи да я поздрави, Рая едва прикри смущението си. Даниел беше висок, красив мъж, с късо подстригана коса, облечен небрежно-елегантно.

„Чакай да видя дали си истинска” - докосна я той шеговито и разчупи леда. Очите му излъчваха момчешки чар, а устните - устните бяха само за целувки.

Вечерята беше приказна, смееха се и разговаряха. Напитките и ястията бяха перфектни, но Рая почти не се докосна до тях - чувстваше, че е на път да се влюби безпаметно... Той беше толкова близо до онзи мъж, до когото искаше да се събуди една сутрин и да възкликне: ”Господи - къде си бил през всичките тези години!”

„Рая, на кръстопът съм. Кризата удари бизнеса ми и трябва да вземам тежки решения. За семейния си статус също... А така искам промяна, нуждая се от промяна...” - Даниел говореше и магнетичният му поглед я изгаряше.

„Аз ли съм тази промяна?” - искаше да го провокира Рая, но разумът ù нашепна да замълчи - опитът на предишните грешки още горчеше...

,,Стъпвай много внимателно!” - каза си Рая - „Това би могло да бъде любовта на живота ти!”

През това време Дани обясняваше, че след няколко дни трябва да заведе децата си на море, а след това го чака дълга служебна командировка зад граница:

„А не бих искал да оставям висящи нещата тук - гледам сериозно на теб.” - някак много затрогващо каза той.

Тук могъщият интелект на Рая сякаш я изостави и тя не знаеше какво да отговори:

„Още е твърде рано, може би...” - отрони тя.

След вечерята се разхождаха по ”Витошка”, държаха се за ръце и Рая имаше чувството, че ще полети. Когато на една по-тъмна пресечка започнаха да се целуват нежно и страстно, Рая усети, че и двамата са възбудени.

„Можем да вземем хотел” - Даниел направи нехаен жест с ръка, сякаш всички хотели бяха негови.

Рая си представяше разкошната нощ и любенето до изнемога и това беше всичко, което искаше. Май.

Но сега разумът ù се събуди и започна гневна тирада: ”Как? Ще отидеш на хотел с човек, когото познаваш от 4 часа? Нали знаеш колко измамници има от нета. А и какво ще си помисли за теб той - че си леко момиче - да си лягаш от първа среща!Не, любовта иска бавно и сериозно да се полива, за да разцъфне!”

- Предпочитам да се прибера - каза Рая, като сама не си вярваше много.

- Аз ще бъда в центъра още час - ако размислиш, звънни ми и ще дойда да те взема където и да си. - каза ù Дани, докато я настаняваше в таксито.

Още в таксито, а после и вкъщи, Рая гледаше телефона, пушеше и не можеше да реши как да постъпи. Теорията на относителността нищо не казваше за подобни случаи...

Накрая си легна, заспа с усмивка, а на сутринта написа страхотно любовно стихотворение и му го изпрати на мейла.

„Трогнат съм, но трябваше да ми звъннеш. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата” - отговори той.

Същата вечер дъщерята на Рая се върна от чужбина и с Дани така и не успяха да се видят преди неговото заминаване.

Заредиха се дни на мъчително очакване. Накрая тя му писа:

„Мисля за теб. Как си?”

,,Прекарвам страхотно с децата, но майка им им липсва много. Даже съм готов всичко да ù простя, само те да са щастливи” - написа той.

Рая го разбираше много добре. Преди няколко години поредната любовница на съпруга ù беше накарала нея и дъщеря ù да страдат толкова много. Разводът не намали болката и самотата.

„Покани съпругата си на това море - опитайте ,,ново начало”! - му написа тя и побърза да изпрати, преди да е размислила и изтрила.

,,Ти си най-страхотното момиче, което познавам” - отговори той след няколко дни мълчание.

Обаче чувството за морал и фактът, че е постъпила почтено, не правеха нощите на Рая по-малко самотни. Тя просто копнееше за Дани, за ласките му, погледа му...

Не спираше да се пита какво би станало, ако онази вечер, вместо към таксито, тя бе тръгнала към хотела...

Рая отново провери пощата си - мейлът от Даниел беше кратък: ”Прибрах съпругата и децата си вкъщи. Съжалявам, че не се получи между нас. Бъди щастлива!”

Рая прехапа устни и се опита да не заплаче.

Отново отвори специалната теория на относителността от 1905 година, но буквите се размазаха пред очите ù... Огромна оловна топка изпълни сърцето ù и Рая се похлупи на леглото. Щастието беше толкова близо, на една ръка разстояние, но тя го пропусна...

Дали?

И ако...

Специалната теория на относителността не даваше никакви отговори...

А в сайта промоцията за плазмен телевизор продължаваше...