Дао

- Мразя да ме поучават! Да ми казват какво е правилно да мисля и да ми размахват назидателно пръст! - заяви Бунтовникът в мен, но понеже гневът му беше абстрактен и нямаше конкретен адресат, репликата му прозвуча малко бутафорно.



- Обичам да мразя! - намеси се Хейтърът - явно само за да раздразни всички.



- Времето, прекарано в „мразене", е загубено време, животът и без това е обидно кратък, по- добре му се наслаждавай!-включи се Позитивното Начало, което винаги се събуждаше последно и обикновено беше малко досадно.



- Аз пък харесвам нюансите, интелектуалните игри на ума и деликатно поднесената мъдрост!- обяви Разумникът, който, апропо, беше една много симпатична личност.



- Хей, за какво сте се разпалили толкова отрано! - влязох аз в ролята си на модератор - Ето ви една даоистка притча, за да помълчим после заедно.



- Ами ние сме чисти типажи! - намигна ми насмешливо Хейтърът, но се заслуша.



- И така - започнах аз - един Майстор четял много. Всеки път, когато прекъсвал четенето, слагал в книгата си нов показалец и изхвърлял предишния.



- Защо всеки път ползваш нов показалец?- го попитали.



- Нали мястото в книгата всеки път е ново, а и аз вече не съм същият, какъвто съм бил няколко страници по-назад.- отговорил Майсторът.



- Не може да бъде, не можеш да се изменяш толкова само след няколко страници!- му възразили.



Майсторът се усмихнал:



- Тази част от мен, която не се променя след четенето, не вижда разлика между книгата, показалеца и мен!



...



Всички се бяха умълчали и аз използвах затишието, за да тръгна на работа - споровете са хубаво нещо, но все някой трябва и да работи, нали?;)